Иван Вазов

Иван Минчев Вазов е роден на 27.06.1850 г. в гр. Сопот. Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Живее за кратко в Румъния, където срещата с хъшовете насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен цял живот. Работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви начинания - преди и след Освобождението, за кратко е министър. Но основното му призвание - писателството - дава облика на живота му. След 1870 г. публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка "Пряпорец и гусла", следват "Тъгите на България" (1877), "Избавление" (1878), "Гусла" (1881), "Италия" (1884), "Поля и гори" (1884), "Сливница" (1885) и други. В прозата започва с мемоарите "Неотдавна" (1881) и продължава с "Повести и разкази в три тома" (1891-1893), романите "Под игото" (1894) и "Нова земя" (1896). Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове - сред тях повестите ("Немили-недраги", "Чичовци"), комедиите ("Службогонци", "Вестникар ли?"), пътеписи ("Великата Рилска пустиня"), поемите ("Грамада")... Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот, носейки цялата авторитетност на институцията писател. Част от огромното му творчество не достига качествата на изброените творби, което, както и динамиката на литературните процеси у нас, предизвикват групата на "младите" - около сп. Мисъл - да води литературна битка с народния поет. Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат като поезия и като история на българите. Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.